Полунощ превали. И заспа.
Полунощ превали и заспа. Презглава се зави.
Пиша стих и поантата все ми убягва по тъча.
Щом не тръгне добре, няма как след това да върви,
но не зная защо продължавам на място да тъпча.
Не пробляскват звезди зад очите на щорите.
Само лампите улични спорят за нещо с луната.
Полунощ превали и заспа. И насън си мърмори
нещо твърде неясно, далечно от всяка поанта.
Нощен вятър отвън като куче изпъдено вие.
Не говорим със него навярно еднакъв език.
Иначе бих разбрала какво той в душата си крие
претворявайки туй що ми казва във стих.
Полунощ превали и заспа. И отказва да дава идеи.
Още малко ще пратя при дявола тази поанта.
Той поклаща глава. И отказва ми да я приеме, че
всичко взето по първи петли било прокълнато.
Що за глупост? Петлите отдавна са само амнезия.
Или част от меню със съмнителна репутация.
Нито дяволът, нито аз сме на ти със поезията.
Ха върви, че заспивай след таз′ констатация.
Полунощ превали и заспа. Въобще не му пука.
Със прозявка рогатият чака първи петли.
В моя сън всички мисли си губят обувките,
но на всяка във края поанта цъфти…
© Дочка Василева All rights reserved.
