Помнете!
Аз помня своя род и ценности семейни!
Но нищо днес не може да ми върне светлината.
Тя яви се за момент, но изчезна топлината,
когато всичко се превърна в лед!
Аз помня своя род, къщите и улиците прашни!
Звездите и горчивата луна ми напомнят
за мечти отдавнашни, но не ще си иде любовта!
Само мъката ще ме мори и сърцето ми без огън ще гори!
Аз помня своя род! В безсънни нощи и самотни дни
разглеждам снимки пожълтели.
Без време сякаш виждам в лицата им следи,
сълзи в очите, а косите побелели!
Аз помня своя род,
но днес ги няма вече спомените от онези дни -
тъй прекрасни, но и тъй далечни!
Няма вече радост и мечти, няма чувства, няма младини!
Няма ги онези чудни дни! Оставихте ни болка и сълзи!
Аз помня своя род! Къде отидоха годините
прекарани сред пъстрите гори?
Къде са? Няма ги! Ах, милите!
Годините превръщат ли се в дни?
Отидохте си! Няма ви! Уви!
Затова ли слънцето се скри?
Затова ли в очите ни има сълзи?
Помнете своя род! Помнете живите и мъртвите!
Животът ни гради се на любов!
Не искайте да бъдете безсмъртни!
Благодарна съм, че имам своя род,
благодарна съм, че имам потекло!
Това е светлина за мен - по мъничко любов на ден!
Аз помня своя род! Макар, че половината от него
почиват в своя вечен дом аз зная, че си имат там подслон.
А някога - в незнаен ден и час - ще блесне новичка звезда,
ще блести със моята усмивка, ще плаче с моите сълзи.
Аз помня своя род! Ще заблестя в небето
за вас - за живите под него.
А то ще бъде моят дом! Ще бъде моят нов подслон!
А вие запазете в себе си доброто,
обичайте се и за мене не тъжете.
Ще бъда аз щастлива горе сред звездите,
ще бъда в новия си дом.
Помнете ме, или ме забравете!
Но знайте, че ще бъда там, сред моя тъй обичан род.
Ще бъда с тях във вечния си дом! ...
... При тях ще бъде моят нов подслон!
© Антония Станчева All rights reserved.
