Помнѝ ме...
Все още ти минавам пътя,
като проклета черна котка.
Дали ще ме съзреш във тъмното
или ще стъпиш криво в локва -
Ти знай, че Аз съм! Сянката от минало.
Вълнуваш ме болезнено все още.
Ще разбереш, че всъщност ме е имало,
когато си припомняш с мене нощите.
Когато си постелиш с тишина
и никой, никъде не те помисля -
тогава ще си ничия. Сама.
И непотребна, колкото безсмислена...
Ще чуваш с крясък своето дихание
и ще се вслушваш как ме няма. Никъде.
Не ще си мое обожание,
и моето вълшебство, приказно...
Наистина ще разбереш, ужасно късно,
че бях единствената ти любов. И дом.
Плътта ми ще се смеси с черна пръст.
Заплачеш ли, от кал ще се родя отново.
Ала недей! Ще бъда адски лош.
(О, много повече, отколкото преди!)
Покоят - гъст, че да го режеш с нож.
Сложи ми кръст! И просто ме помнѝ...
Danny Diester
(Стихопат.)
© Данаил Антонов All rights reserved.
