Поне ще помня
Пише ми се... Боже, колко ми се пише!
Но и днес не може. Мислите са киша.
Въздух не достига да съм само своя.
Точно сто вериги чакат зад завоя
да си ги накича вместо броеници.
Хич не ми прилича да си спомням птици.
А с перо от гълъб някога рисувах
утро как покълва. Боса се събувах,
за да сея време. Жънех го на стъпки.
Ала дните в мене вече са във кръпки.
Тича ми се. Бързо! С вятър ми се тича...
Но нощта ме върза – трябва да обличам
спомени във рокля. Малко да я стегна.
Стара е, широка… Може да побегнат.
А без тях съм просто празна закачалка.
Нищо, че са пости, ще поплача малко.
Дните също стягат. Боса се препъвам.
Хич не ми приляга спомени да сгъвам.
Само ризи мога, стига да са сини.
Имала съм огън, ала е изстинал...
Пее ми се. Чу ли? Страшно ми се пее!
В мене като дюли спомените зреят.
Но не съм готова още да ги късам.
Роклята ми нова леко ми е къса.
Хич не ми отива тая странна мода...
Милиони ниви мога да обходя
без да си износя вехтите ботуши.
Да съм тъмнокоса ми дойде до гуша.
Светъл спомен сплитам. Не признава гребен.
Но ще го възпитам – да не вярва в тебе.
Скача ми се. Боже... Много ми се скача!
Пак ще го отложа, чакат ме задачи.
Още сто чорапа имам да закърпя.
Нищо, че зората със конец ме дърпа –
алено хвърчило… Хич не помня вече
как се моли силно, как се чака вечер.
Времето е тясно. Слънцето – лилаво.
Искам да съм бясна. Ала си прощавам.
Тихичко навличам ризата си скромна.
Няма да обичам. Но поне ще помня...
© Пепа Петрунова All rights reserved.
изградено по запомнящ се начин стихотворение, остави ме с усмивка от удоволствие
