Понеже си мълчим...
Не съм ти казал всички думи,
които по неволя измълчавам.
Те винаги се пръкват ранно сутрин,
в сънувани по тебе, блянове...
А после се пилеят като пясък.
И аз не мога да ти кажа нищо.
С ръце и устни ще е точно, ясно.
И пулсът на сърце. Без дишане.
Но някак си остава шепот.
(Почти като да разговаряш с вятъра.)
Тогава моля се на всяка нежност
да те държи във моите обятия.
И понеже с теб нали мълчим,
едва ли думите ще значат нещо,
когато с две тела ще споделим
душите ни какво усещат...
Стихопат.
Danny Diester.
© Данаил Антонов All rights reserved.
