Понякога ми се мълчи...
Приемам мълчанието като убежище.
Като място за бягство от безплодни дни.
Като спасение от сива безнадеждност,
като уют, във който винаги си ти.
В тишината чувам ясно гласа си.
И когато ми говориш нещо с очи.
Четем си мислите, неволните гримаси…
Обичта казва всичко и когато мълчи.
Мълчанието ми е пространство за думи -
разхвърляно, хаотично, мирът вътре в мен!
Тишина, крещяща от мислите шумни.
И такава, която понякога пее.
Сега разбираш ли защо ми се мълчи?
Само за да чуя шепота на сърцето.
Дори в една от всичките ми тишини,
ела, потърси ме, за да ме намериш!
© Даниела Виткова All rights reserved. ✍️ No AI Used
