Понякога обичаме до болка
Понякога обичаме до болка.
Понякога желаем да крещим.
Как да обичаме и колко,
едва ли можем да решим.
Да кажем, че обичаме, не можем,
когато не изпитваме това.
Какво от себе си да вложим,
когато липсва любовта?
Как да накараме да блеснат
очите в ясна светлина,
когато пламъкът изчезва
и гасне в нашата душа?
Не можем да залъгваме сърцето
със празни думи и слова.
Единствено е то, което
не ще се подведе с това.
Не можем себе си да мамим,
че обичаме, а пък да не.
Не можем и да казваме, че няма
любов, когато тя расте.
Как да накараме лицето
да скрива всяка ведрина?
Да спрем вълнение, което
изпълва с радост утринта?
Как да премахнем всяка мисъл,
смущаваща съня в нощта?
Да се опитваме - без смисъл,
без полза всичко е това!
Защото любовта е нежност,
венец, оплетен от цветя,
в златиста слънчева одежда,
обгръщаща тя с лъчи света.
Не можеш ти цветята да накараш
да спрат щастливо да цъфтят.
Не можеш и да заповядаш,
сърца в любов да не туптят!
Понякога желаем да крещим.
Как да обичаме и колко,
едва ли можем да решим.
Да кажем, че обичаме, не можем,
когато не изпитваме това.
Какво от себе си да вложим,
когато липсва любовта?
Как да накараме да блеснат
очите в ясна светлина,
когато пламъкът изчезва
и гасне в нашата душа?
Не можем да залъгваме сърцето
със празни думи и слова.
Единствено е то, което
не ще се подведе с това.
Не можем себе си да мамим,
че обичаме, а пък да не.
Не можем и да казваме, че няма
любов, когато тя расте.
Как да накараме лицето
да скрива всяка ведрина?
Да спрем вълнение, което
изпълва с радост утринта?
Как да премахнем всяка мисъл,
смущаваща съня в нощта?
Да се опитваме - без смисъл,
без полза всичко е това!
Защото любовта е нежност,
венец, оплетен от цветя,
в златиста слънчева одежда,
обгръщаща тя с лъчи света.
Не можеш ти цветята да накараш
да спрат щастливо да цъфтят.
Не можеш и да заповядаш,
сърца в любов да не туптят!
© Александра Михалева All rights reserved.
Благодаря!