Пориви
Едно безумно лято влачеше
поройните си пориви към бездните,
небето жално денем плачеше,
а нощем грееха пътеки звездни.
Една безумна есен ни примамваше
с жълто-кехлибарения цвят на гроздето,
искряха страховете ни, припламвайки
като светкавици над ужасени дроздове.
А зимата, изтупвайки кожуха,
беснееше със сила страховита
и ненаситно тъпчеше търбуха
с кал и свила снеговита.
Докато намери мястото уютно
в пространството на гордите сезони,
като комета пролетта се спусна
в един да слее поривите на милиони.
Човекът търси Златното си руно,
миражите съдбовни дремят,
под палещи лъчи, сред блясък лунен
върви човек към Златно време.
© Димитър Станчев All rights reserved.
