Пориви
Едно безумно лято влачеше
поройните си пориви към бездните,
небето жално денем плачеше,
а нощем грееха пътеки звездни.
Една безумна есен ни примамваше
с жълто-кехлибарения цвят на гроздето,
искряха страховете ни, припламвайки
като светкавици над ужасени дроздове.
А зимата, изтупвайки кожуха,
беснееше със сила страховита
и ненаситно тъпчеше търбуха
с кал и свила снеговита.
Докато намери мястото уютно
в пространството на гордите сезони,
като комета пролетта се спусна
в един да слее поривите на милиони.
Човекът търси Златното си руно,
миражите съдбовни дремят,
под палещи лъчи, сред блясък лунен
върви човек към Златно време.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
