Портрет на Мариана
на Мариана Харизанова
Рисувам те по памет.
Рисувам те такава,
каквато те видях,
каквато във душата ми
остана завинаги,
след всичко онова,
което с шепи разпилях
подир раздялата преминала.
Остана да блестиш така,
както песъчинка злато
блести на дъното на някоя река,
от приливи и отливи пресята.
Във теб пречупва се
на слънцето лъча и те превръща
в хиляди начупени слънца.
Уж си в мен
и непрекъснато се взирам
най-истинска да те открия там,
ала винаги различна те намирам
и все не мога
в точен образ да те пресъздам,
защото си неотразима.
Защото, уловя ли те щастлива,
уловя ли те от радост да трептиш,
то в следващия миг си гръм и мълния
и дъжд пороен те облива.
Или пък цялата си облак от искри.
Затова реших си тъй –
със затворени очи
чертица по чертица
теб многоликата
във лик един да те сбера.
Безброй души – в една душа.
И не сгреших.
Ето те – това си ти.
Над умно паметно чело
трептят масурчета от къдри.
Овал, брадичка, две очи.
О, тез очи – във тях побрала
се е цялата вселена!
И уж прицелват се със весели стрели.
И уж от порив жив са вдъхновени,
а от дъното им болката наднича
и току ги къпе във сълзи…
Рисувам те по памет.
Рисувам те такава,
каквато те видях –
безброй души в една душа.
© Елизавета Дорошенко All rights reserved.
