Съвършенството на стиха страда от превъзбудените трепети на душата. Спотаените ù вопли се крият в съзвучието на римата. А римата е песен...
Нощта прегръща пак духа тревожен...
Измислена, невярна свобода...
Изплува тихо образ невъзможен,
поникнал от тревата на съня.
Да, знам, че теб отново ще сънувам.
Какво от туй, че пак ще ме боли?
Свидетелство, че жива съществувам,
дори да нямам повече сълзи.
Но, питам се, дали ще имаш смелост
за нещо повече от бягство днес?
Не търся в тебе отлежала зрелост, ...