Последната гара
Последната гара
И последната кръв от лицето се дръпна,
бе живял, беше минал през Ад и преди,
но защо ли сега вляво дяволска тръпка
сякаш рови със огнени нокти бразди.
Пак запали по навик проклета цигара,
дръпна жадно, в гърдите му мъка зави,
бе пристигнал и слязъл на своята гара,
на последната гара, в миг затвори очи.
Чу морето и тихия шум на вълните.
Аромат от годините толкоз познат...
мисълта да брои, да брои бавно дните,
го гневеше, тежеше, като камък на врат.
Стана бавно, полека, брегът го зовеше,
с нежен зов на вълшебница, спряла нощта
и закрачи той сам, от любов го болеше,
тръгнал бе да се срещне с любима жена.
Беше нощ, някак бледа, прозрачно-студена,
нощ в която се раждат и нови звезди,
а водата унила, от болката тъжно смутена,
скръбно пиеше сoлените мъжки сълзи.
© Евгения Георгиева All rights reserved.
