Усещах щастието, когато при теб не съм,

надявах се, че бъркам, че е просто сън,

но, уви, сърцето нивга не греши,

но споделя истината, когато само то реши...

Време бе - дошло е, защото то говори,

с мен бе готово яростно да спори.

Но усещах, че за първи път ще сбърка,

защото държах го аз в ръка.

Искаше различен път от този то да ми покаже,

искаше чувствата красиви с кал противна да омаже.

За себе си не знам, но на тебе нещо стори,

тъй като обърна се и на мене повече не проговори.

Седяхме мълчаливо и изведнъж ти се врътна,

избяга, скри се някъде в мъглата плътна.

Ръката ми се разтрепери, изведнъж се сгъна,

изпуснах си сърцето и то се пръсна.

Най-ценните неща за миг загубих,

тъй като сърце получих, щом се влюбих.

Сега останах без Теб, без сърце и без надежда,

с утешението само, че съдбата живота ми нарежда.

Настани се на асфалта капка, втора, трета,

главата вдигнах, загледах се в мъглата,

като скован стоеше силуетът на жената,

но не беше ти – беше самотата.

Небето ясно е – не валеше,

но защо тогава лицето ми мокро беше.

Това сълзи на обич бяха,

толкова нежно по бузите ми те течаха.

Не можех да се примиря, че животът ми се подиграва,

но сетих се, че само едно нещо ми остава.

На крака успях да се изправя

и тръгнах към реката – с мисълта от себе си да се избавя.

На ръба на моста бях застанал,

а през врата окова тежка съм надянал.

Очи прокарах над водата сива,

бе студена, но бе тъй красива.

Седях и чудех се – да скоча или не?!

Но кракът ми хлъзна се, явно няма накъде.

Падах, а времето сякаш беше спряло

и във въздуха държеше мойто тяло.

Колкото успях, от него аз крадях,

но паднах във водата – онемях.

Борих се с оковата ми тежка,

късно бе, но осъзнах, че правя грешка.

Влошиха се само от това нещата,

от налягането болеше ме главата,

но вече нямаше значение,

всичко свърши – това си бе моето решение...