Последната стъпка към залеза
ПОСЛЕДНИТЕ СТЪПКИ КЪМ ЗАЛЕЗА
Колко много мъже са осъмвали с тебе пияни?
Но безкрайните нощи на страст и на бурен кипеж
издимяха в небето и над покрива сприхави врани
чоплят мраморен свод над застинал и мрачен строеж.
Няма никой край тебе – ни черно, ни бяло котило
да те следва безспирно, да щъка и мъмри поне.
Ако само си взимал – да даваш е тъй непосилно.
И са спомен отдавна безгрижните звездни коне.
Между сянка и изгрев е мостът, съзиждан от двама.
И за двама – които докрая, да го извървят.
Редом с тебе се тътри и слага поредния камък,
онзи, който решил е да бъде и орис, и път.
Ти за чужда любов ли си стръвна, и то за какво ли?
Хълташ в нея внезапно, замъглила и ум, и очи.
Отначало прохладна – безлюдно планинско усое.
Има вкус на вишнап и ухае на орех тръпчив.
Сякаш изворче, скрито в шубрака, първица напиваш.
И гората те вдига на длан, и светът се върти.
Той нахлува при тебе и няма къде да отидеш –
и копнееш миража на топлите мъжки черти.
Ала само в съня му ще бъдеш любовната жрица,
щом до другата с двамата сина заспи, мълчалив.
И дори да е сива, съсухрена вече женица,
е достатъчно силна – да носи плода му горчив.
Ти си само крадец, който в техния дом се вмъкнал –
като хитра оса – ненаситна да пие нектар.
Просто тебе те няма, когато при него се мръкне,
или вятърът духне свещицата в оня олтар.
Нелюбов е това, а пък ти си поредният хищник.
Щом не можеш да любиш – самотна оставаш комай.
Тъмен мъж е ловецът, напивал водите ти скришно.
Само светлият, дирил те дълго, остава докрай.
© Валентина Йотова All rights reserved.
