Дъждът
разчупва питата на тишината
на малки късчета живот.
Кълват я птиците,
претърсващи водата,
за къшея, оставен им от Теб.
Когато го намерят
се боричкат
за по-голямата троха.
В олуците,
със стон, изтича
последният каприз на есента.
Повдига се,
полекичка, мъглата
над спомена за хубавите дни.
Тогава
се пързаляхме с шейната
и чакахме снегът да се стопи.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
