Поспри, любов!
Когато любовта пристигне късно,
(аз днес съм на четирдесет и три)
тя идва мрачна и навъсена.
И сякаш идва да мъсти.
Задето сляп си бил, а тя те чакала,
докато похабяваш часове.
Задето вместо теб е плакала
и плащала за твойте грехове.
Задето егоистът в тебе, грешника,
е предпочитал просто да е сам.
С очи невиждащи момичето,
което днес превръщаш в храм.
Ще те накаже да изпиташ болката,
най-старата от всички на света.
И с всяка клетка да почувстваш колко
си мъничък без любовта.
А после, щом взриви душата ти,
и щом за пръв път се усетиш жив,
тя ще си вземе всички дарове
и ще си тръгне с тях, уви.
А ти, пропадайки във бездната,
придала на живота смисъл нов.
до сетната минута,
до последната,
ще ѝ крещиш
"Поспри, любов!"
