Посребрена умора
Не искам аз да съжалявам,
да търся нечия вина.
И друг без жал да наранявам,
да тровя чуждата съдба.
Аз мога бързо да прощавам,
макар да плача след това.
На никого не отмъщавам
за рани в моята душа.
Но стига мъки и проблеми,
един живот живеем, знам…
И затова не сме родени
да свеждаме очи от срам.
Защо в живота не преминем
достойно, с вдигната глава!
Добро и зло да преживеем
със сила, ум и доброта.
Дано в очите уморени
не крием мъка и тъга.
Така в косите посребрени
да грее само мъдростта.
© Райна Иванова All rights reserved.
