Посвещение
на нея...
Незнам дали ще бъде грях,
ако за тебе не напиша
това, което обещах
или поне две четиристишия
на теб не посветя.
Дали виновно беше виното
( макар че толкоз малко пих )
или виновна си, че има те
и поиска моя стих.
Да стане нещо само твое,
с което да се слееш и сродиш
и вяра да ти вдъхва, и покои,
и лек да ти е, ако заскърбиш.
Когато ти е тежко или те боли
и плачеш тайно, никому ненужна,
(сълзите са залог, че толкоз падала си)
дано стихът така да ти послужи,
че вино да ти стане на забравата.
Защото всеки има тайна болка,
която бавно го съдира и изяжда.
Един си я излива върху хората,
а друг я дави, кълца и преражда
във нещо само свое си.
Така и ти, нали?
Помни, приятелко, животът неизбежен
все върти, усуква, кара всеки
да се сроди със всекиго, така метежен
и после да се раздели.
И ако две влюбени очи,
направени от празнота,
се взират в другиго...
Недей! Не се мъчи!
Не се теши с безкрайно вино!
Помни, че някъде внезапно
с клетвен дъжд напълнила нощта,
едно прераждане невероятно
ще те накара да се чувстваш пак жена.
И горда - без ум, без минало, ще тръгнеш...
Ще забравяш...
Върви! Защото ти си ти, дори сама.
Дано щастлива те направи някой.
Ала спри за миг преди това,
за да ти дам онова, което може би си чакала.
Да, моят стих ти го желае.
П.С. Написано е преди години, в бурните ми младежки дни. Причината е една моя добра приятелка. Посветих го на всички жени като нея, които по някаква причина се чувстват самотни и неразбрани. Ако дори само една от тях се почувства по-добре, то аз ще съм най-щастливият човек на Земята. Обичам ви!
© Леонид Стоянов All rights reserved.
