Потъвам в дванайстия цвят
Потъвам всеки ден.
По няколко пъти.
Потъвам в онази дълбока,
зелена вселена от яркост,
от блатно спокойствие.
Потъвам в дванайстия цвят.
Във синята старост.
Заобиколен от топли очи,
благи очи.
Мъдри, големи очи,
които не питат.
Не питат откъде идвам и какво се е случило.
С кого съм бил, защо плача...
Не питат какво е горното време,
Не питат за час, за ден ...
Очите рядко поглеждат към мен.
Тишината на цветната,мъдрата,
синята старост.
Старост без болка.
Долната старост.
Свещите.
Нощните лампи.
Тихите духове.
Минават край мен,
взимат си книга от рафта,
усмихват се тъмно
и продължават.
Там е мястото,в което заспивам.
Древното място,
където единствено мога
да затворя за малко очите си мръсни от гледане,
уморени от виждане...
В зелен свят.
Днес също бях там.
Но видях светла болест.
Очите ме молеха.
Душата в очите видях -
лежаща,
забравена,
трудно дишаща...
Душата на долните очи...
Трудно преглъщаща сълзите на горните.
Душата имаше нужда от помощ.
Какво направих!
Побягнах.
По стълбите дървени,
край часовниците,
през онова тясно прозорче.
А после,
нагоре по железните стълби.
Шумът на деня...
Светлото.
Горните стълби.
Вратата,
скърцането,
Преминаването.
Острата болка отляво...
Денят.
Върнах се празен от там.
Искам да знам
как е душата.
и защо беше тъжна...
Да се върна ли?
А няма ли да остана за дълго...
И няма ли моите очи да посрещат?
Потъвам.Какво пък.
Потъвам...
Потъвам през единадесет цвята
в дванайстия.
През червен свят,
през последния свят...
Ето я!
Тишината на цветната,мъдрата,
синята старост.
Старост без болка.
Долната старост.
Свещите.
Всичко е топло.
Очите са топли.
Няма укор във тях и въпроси.
Душата ми топло поглежда.
Като в сливане...
По няколко пъти.
Потъвам в онази дълбока,
зелена вселена от яркост,
от блатно спокойствие.
Потъвам в дванайстия цвят.
Във синята старост.
Заобиколен от топли очи,
благи очи.
Мъдри, големи очи,
които не питат.
Не питат откъде идвам и какво се е случило.
С кого съм бил, защо плача...
Не питат какво е горното време,
Не питат за час, за ден ...
Очите рядко поглеждат към мен.
Тишината на цветната,мъдрата,
синята старост.
Старост без болка.
Долната старост.
Свещите.
Нощните лампи.
Тихите духове.
Минават край мен,
взимат си книга от рафта,
усмихват се тъмно
и продължават.
Там е мястото,в което заспивам.
Древното място,
където единствено мога
да затворя за малко очите си мръсни от гледане,
уморени от виждане...
В зелен свят.
Днес също бях там.
Но видях светла болест.
Очите ме молеха.
Душата в очите видях -
лежаща,
забравена,
трудно дишаща...
Душата на долните очи...
Трудно преглъщаща сълзите на горните.
Душата имаше нужда от помощ.
Какво направих!
Побягнах.
По стълбите дървени,
край часовниците,
през онова тясно прозорче.
А после,
нагоре по железните стълби.
Шумът на деня...
Светлото.
Горните стълби.
Вратата,
скърцането,
Преминаването.
Острата болка отляво...
Денят.
Върнах се празен от там.
Искам да знам
как е душата.
и защо беше тъжна...
Да се върна ли?
А няма ли да остана за дълго...
И няма ли моите очи да посрещат?
Потъвам.Какво пък.
Потъвам...
Потъвам през единадесет цвята
в дванайстия.
През червен свят,
през последния свят...
Ето я!
Тишината на цветната,мъдрата,
синята старост.
Старост без болка.
Долната старост.
Свещите.
Всичко е топло.
Очите са топли.
Няма укор във тях и въпроси.
Душата ми топло поглежда.
Като в сливане...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
