Повече от вяра
Лицето ти покълва в мен по пладне.
Ще стигнат ли следите ти, за да потегля?
Винаги те търсех на разсъмване,
по устните дъха ти да намеря.
А толкова дълбоко е в очите ти!
И топло е, почти като утеха –
закърпила съм с тях пробойните
и нижа те по мен, подобно дреха.
Ти можеш ли да ме обичаш?
Разголих се до кости, да те имам.
Заедно е колкото надежда.
Заедно е повече от сила....
Имам нужда да ти вярвам.
Както вярвам нощем в дните ни.
Всеки миг е просто пламък –
онзи пламък във очите ти.
И навярно всеки залез
ни рисува по паважа в стъпки,
аз вървя към теб на запад,
ти към мен вървиш на кръпки.
Никога е колкото смеха ти.
Винаги е повече от вяра.
Не заглъхвам в премълчани истини.
С теб изречена съм и съм цяла.
Затова покълвам подир пладне.
Да занитя по ръцете си дъха ти!
С устни да избърша всяка болка –
изтъняла до разкъсване в съня ти.
Гальовни, парещи и тихи ласки
да обгърнат в бяло всички думи.
Да затихне вятърът с очакване,
в синьо да прелее по между ни.
Тогава неразделни, посред пладне
да извървим последната пътека!
Ти да си момчето с вятъра,
аз да съм вълшебна фея.
После никой да не помни
колко е красиво да те имам,
колко е красиво да си влюбен
в тази празна, бяла зима
и че любовта е повече...
Повече от всякакви предели,
затова не си отивай никога!
Ще стигнат ли следите ти,
ще се намерим ли?
* по матрица на Стефан Бонев
