Познай ме по очите!
Защото ти повярвах се променям.
Променя се и вярата ми в хората.
В това, че който иска да е с мене,
забравя що е - колкото пък толкова.
Защото не достига само обич.
Ний трябва да се взираме във слънцето.
В съдбовната му животворна орис.
В лъчите му - тез' галещи ни пръсти...
В най-тихото ни кътче на сърцето,
в кръвта, чиито вени са пред спукване,
от туй, че все те нямам във ръцете си,
и сякаш ти не идваш, а сбогуваш се...
Аз всичко виждам и усещам вятъра -
как носи, извалялите се облаци.
О, вярвям му! Да знаеш как му вярвям...
Земята той разхлажда, не и гробници.
Аз вярвам в понеделника и утрото.
В началото, с което ще създаваме,
живота си с най-влюбената лудост,
и патосът, довел ни да забравата...
...на лошото и мъчното в душите ни,
тъй сякаш да са с болест, урочасани...
Повярвай ми! Познай ме по очите.
Погледна ли те - целият съм щастие!...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
