Защото ти повярвах се променям. 

Променя се и вярата ми в хората. 

В това, че който иска да е с мене, 

забравя що е - колкото пък толкова. 

Защото не достига само обич. 

Ний трябва да се взираме във слънцето. 

В съдбовната му животворна орис. 

В лъчите му - тез' галещи ни пръсти...

В най-тихото ни кътче на сърцето, 

в кръвта, чиито вени са пред спукване, 

от туй, че все те нямам във ръцете си, 

и сякаш ти не идваш, а сбогуваш се... 

Аз всичко виждам и усещам вятъра - 

как носи, извалялите се облаци. 

О, вярвям му! Да знаеш как му вярвям... 

Земята той разхлажда, не и гробници. 

Аз вярвам в понеделника и утрото. 

В началото, с което ще създаваме, 

живота си с най-влюбената лудост, 

и патосът, довел ни да забравата... 

...на лошото и мъчното в душите ни, 

тъй сякаш да са с болест, урочасани... 

Повярвай ми! Познай ме по очите. 

Погледна ли те - целият съм щастие!... 

Стихопат.