Познавах го. Търгуваше трохи любов
Познавах го. Търгуваше трохи любов
( Посветено...)
Той вече знаеше, че в онзи черен ден,
сгушена под тежкия покров
до едно замлъкнало завинаги сърце,
си беше тръгнала Възможната любов.
А уж усещаше в гръдта си вледенена,
че тя е там – тревожна и боляща,
макар разкъсана, макар пленена;
сред мрак на отчаяние – незряща.
Огъна се... но силен, устоя безмълвно,
не кле разсяклата живота му съдба.
Плача прокудил в пропасти без дъно,
мъжът не спря. Вървеше по ръба.
Как блазнеше го сладостната бездна,
в замяна на покой и тишина -
да вземе любовта му, Непотребната,
и сетните светлици на деня!
Веднъж... под шушнещата сянка на бреза,
разкваси устните му капчица позната;
не беше негова, но пак сълза,
на клонче скършено от непохватен вятър.
Сърцето, трепнало, в дланта едва събра
любов, достатъчна за няколко милувки.
Превърза клончето, а благодарната бреза
покри лицето му с листенцата-целувки.
Тогаз изпита пак потребност да раздава
и уж не чакаше в ответ награда,
ала примоли се душата – прежадняла
за глътка ласка – дар от чужда радост.
Мъжът търгуваше любов. Останал предан.
Погали хора, птици и дори цветя в полето.
Трохи раздал – чрезмерно вземал,
то все не стигаше да възкреси отнетото.
Трошиците Любов не носят имена.
Те само лъч са от отронена в душите - божия.
Любов, нарекъл с име на Една жена,
на друг изцяло да дари, бе Невъзможно.
Веднъж в годината го виждах на брега.
Той – обичаният незаслужено, понявга мразен,
седи заслушан във вълничките тъга,
чертаейки по пясъчния лист, отново празен.
Колко пъти лъгах се – изписва за последно
името на Невъзможната, на Непотребната...
10.09.2015
© Людмил Нешев All rights reserved.
