Прах от мисли

Седях и лутах се

във ъгъла на прашна сграда

 с душа затихнала

 в онази стара дреха –

наричах я тогава аз премяна.

Във задуха на мисли –

бели – спуснати пердета.

 Очи аз имах като на орлица,

  ала душата ми все още

 беше крехка и изпита.

Седях във ъгълчето плахо

 и извиках

като изплашена красива птица.

Тогаз в далечината

погледнаха към мен

очи на лястовица.