Прашинка ще съм...
Нима не сме прашинки – скални капки,
заустени към майката земя?
И в дните наши, отредено – кратки,
целта не е ли простичко – една?
Заченати от сливане на клетки,
развили се в утробната среда.
Родени и изплакали на глътки
се втурваме и сграбчваме света.
Започваме с борбите непрестанни,
засуквайки от майчино зърно.
Със погледите питащи и странни –
това пък за какво ни е, защо?
Училище, студенство и женитба,
родителство, кариера и мечти.
Веселие, наздравици, гонитба
на вятърните мелници, уви.
Годишнини и бръчки, и болежки,
с тийнейджъри неволи до зори.
Пропадане и ставане, и грешки –
съдбата знае да ни приземи.
Накрая пак в утроба сме – леглото,
изпращащо последния ни дъх.
А сложихте ли тук, до мен перото? –
прашинка ще съм – там, на оня връх!
© Данаил Таков All rights reserved.
