Предчувствие за пътя...
Прегърнах хилавото
рамо на Нещастието
и заедно вървяхме
по своята пътека.
Аз бях хубава, напета,
богата със мечти
и със желания.
То пък - слабо и болнаво,
миришещо на мърша.
Гледахме отлитащата Младост
и още по-силно
се притискахме с него.
И вървяхме заедно - все така
хванати здраво - ръка за ръка.
То ми разказваше своите мъки,
а аз го зареждах със сили и вяра.
Но ето, че пътеката ставаше
все по-трудна и стръмна...
Отслабвах, а Нещастието
ставаше по-силно.
Но знаете ли - то бе
добър приятел и
със своята уверена ръка
ме водеше нататък.
То стана младо, силно и красиво,
а пък аз бях живият труп.
Е, още не съм умряла
и заради това приказката
свършва тук.
© Зорница Аламанчева All rights reserved.
