Преди да ме разпнеш
Полуизлекувана, трябва да тръгна към Утрето.
Като черен котак се е свило сърцето и мърка.
Ще закусвам навън. Ще си взема единствено четките
и една от резервните истини. Дето вляво човърка.
Ето Бог се пресяга към мен, със лъчите си слънчеви.
Нямам нужда от помощ, аз почти съм му равна по ръст.
Шест охлузени дни ще рисувам, а пък после ще седна,
а на седмия ден неизбежено очаква ме кръст.
Ще разперя ръце като покрив на къща през юни,
ще се вдигна високо, космично, извънпланетарно,
а сега ме разпни, налетях се, рисувах и плаках
приземих се, готова съм, тук съм съвсем стационарно.
Като дъх на умиращ се плъзва денят ми по бузата.
После страх, накипял от сълзи, върху мен заваля.
Недочакани съботи, неповярвани коледи, влачеха
мойта стара познайница, мойта сродница близка – Тъга.
Полуизлекувана трябва да тръгна, но утрето
Сякаш пак ме забрави и хукна към своето утре.
Само черен дебел котарак е останал. Не мърка.
Като спомен лежи, полужив, полумъртъв...
© Евгения Илиева All rights reserved.
