Предизвикано
Когато те достигне обич,
тогава душата ти танцува,
тогава няма мисъл,
тогава се досещаш за думи спели...
Тогава виждаш,
че тъгата ти била е сляпа,
тогава си припомняш
твойто кратко зимно слънце
и стаята с леглото в ъгъла...
Докосването първо,
от него спря да дишаш даже...
А дните ти, в които ви е нямало,
ви гледат...
как устните откриват твойте устни...
Луната се усмихва през стъклото...
Забравили сте, че навън остана свят,
този, от който като избягахте
се скрихте в тази стая,
убежище за двете ви души,
за клетите самотници природни,
които се даряват вече с вечност...© Калина Костова All rights reserved.
