Ще ме прегърнеш - вълшебно меко,

ще ме докоснеш тънко -

паяжина от любов

край мен ще оплетеш.

В безкрайното мълчание

ще чуя мисли,

ще нарисувам думи...

В безплътната магия,

наречена обичане

изплитам мойто вричане

и повече не ми е нужно нищо.

Изтлявам под тъмната ти длан,

в зеленото на твоите очи умирам,

събуждам се отново, когато боса

в сънищата си към теб вървя...

А вече утрото отметна

пердето на нощта - наяве или пък насън

вълшебно-меко ме прегърна

и мислите ти чух в безкрайното мълчание?

Наяве и насън е нашето обичане и вричане.

И нашето живеене - наяве и насън...