Захладнява вече навън.
И лятото виждам, че си отива.
Всичко бавно отмива се, сън.
Усеща се нотка горчива...

Поглеждам назад с плаха надежда,
леко душата опитвам да сгрея.
Главата спомените изрежда...
Успях ли там нещо и аз да посея?

Носталгично ми става от раз.
Някак си не мога да преодолея.
Къде остана ти, къде останах аз?!
Трудно ми е да го проумея...

Колко дълго трае "завинаги",
щом някак си не беше достатъчно?
Не изпълних мечтите си, или ги?
Не знам, но не беше порядъчно.

Обещания давахме и кълняхме се
неразделни да бъдем вовеки!
Но накрая просто прибрахме се,
раздали си душите на всеки...

Не искам така да приключва!
Искам повече време!
Но животът просто заключва,
че на него за нас не му дреме.

С риск да прозвуча песимистично,
всеки сякаш гледа само да ти вземе.
И някак си ми става едно... цинично,
превръщам се и аз във бреме.