Преодоляване на сушата
Изораха стърнищата. Буца до буца
уталожени чакат зърната за посев.
На вода не можаха. На зъ̀рно да случат.
Все ще могат отново живот да износят.
Те поглеждат с надежда към облака ялов
и се чудят защо е престанал да плаче.
В тях се рони сълза от човечност и вяра.
Суховеят ехидно ги гледа. Палач е.
Той не жали молитви и вяра не жали,
и напива реките и бистрите ручеи.
В сеновала на лятото спи непогален
и прежуля тревите в полетата тучни.
Но когато орачът с ръцете си груби
набраздява на буци за посев земята,
той се свива в дерето от суша погубен,
неоплакан от никой, в забрава изпратен.
Есента се усмихва, приспивно запява
на зърната полегнали в почвата черна.
И животът след време е вече изправен,
устремен и забравил за сушата вчера.
© Ани Монева All rights reserved.
