През нощта...
През нощта...
Седя си тъжна аз на прага
и чакам те с една надежда,
как сама не искам да си лягам,
тъжно празното легло поглеждам.
Няма те, но чувам стъпки
и наивно вярвам, че си ти,
как искам като майски пъпки
в нощта с теб да разцъфтим.
Погали вятърът тревата,
както галеше ти косите,
погледнах тъжно аз Луната,
ала тя не спря сълзите.
И пред иконата стоя
с наивните мечти,
да разбереш, че чакам те сега
и да се завърнеш ти.
И усещам, че си тук,
дъхът ти слива се с моя
и на всичко аз напук,
за пореден път ще бъда твоя.
Ах, колко исках да погледна,
измъчваше се моето сърце,
но усетих как до мене седна
и ме прегърна с двете си ръце...
11.07.2005
© Радослава Михайлова All rights reserved.
