През рамото
През рамото
Aсансьорът лети към небето,
а пък ние висим по етажите
и сърцата ни дават заето.
Е, банално е! - просто ще кажете.
Сваля тя плахо своята шапка
и пред мене косата ú алена
разпилява небрежно до капка
спотаената нежност на залеза.
И прилепват телата ни сънни –
две страни на монета изгубена.
Ако звънне? Какво ако звънне?!
Ще я чуят ли малкото влюбени?!
Стига щайги, туршии, компоти...
Идва зимата, но не и краят ни.
“Асансьорът от днес не работи” –
Не ме гледайте като замаяни!
Хайде, чупка! По стълбите в мрака:
рамо в рамо. На косъм от ласката.
Все нагоре ще срещнете някого,
с който много неща ще наваксате...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
