През рамото
Ту лош... или до смърт необходим -
кога сълза в окото, я опора,
не съм ли чезнел често яко дим,
захвърлен като стар петак на двора...
Познавам този свят, но не и кой
ме прати тук, прекършил мойта воля:
сънувам мир, а ми отреждат бой,
роден съм гол, а ме обличат в роля.
А тази роля - клан и недоклан -
не ми отива, не, не ми отива:
защо профуквам чар или талант,
за да заслужа лъвската си грива?!
Какъв ти лъв? И всъщност откъде?
Макар че в тази джунгла на живота
ръмжа, оголвам зъб като ренде,
когато нейде се прокрадва злото.
Едва ли славей в мен се суети,
пера да ежи, глас да каканиже...
Пресипнал съм, ми казваш, доста ти
и нотите не зная, то се вижда...
Не скачам с теб, очаквам своя скок,
не пея с теб, наум изричам песни.
Ти казваш, че съм кладенец дълбок...
Тогаз над мен защо си се надвесил?!
Изпълнен съм догоре аз със връх,
душата ми от страх ще се прегърби,
че само ако си поема дъх,
ще те затрупам с горести и скърби...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
