През времето
Мислено пътувам към теб, мило,
и се настанявам там в обичайното,
някъде време с безвремие се е увило
и ме забавя пак в безкрайното.
Денем слънцето без теб се е скрило
и луната нощем е закрила лице за издайното,
премислям всичко, което се е случило
и ми е натъжено докрай от потайното.
Нося те навсякъде със сърце присвило,
докато притежавам от чувството всеотдайното,
знам, притеснението се е вече увеличило
и занапред ще се случва все повече от неслучайното.
Дори съмнението е изплувало настойчиво
и улавям трептенията му в неизбежното,
и очаквано и утрото не ме е озарило,
но аз си имам наум още едно от неизвестното.
Усещам, че времето нещо е забило
и се въртят мислите ми от водовъртежното,
часове и минути текат предпазливо
и ни направляват настойчиво в небезизвестното.
Чакам неспокойно и тази вечер, мило,
и се ослушвам за теб постоянно в тъмното,
будна съм денонощно и очакването ми се е притаило,
за твоето пристигане вечно от страшното.
Колко недалечно сякаш е това минало,
където с теб се прегръщахме там в буреносното,
в песента си танцувахме дивно, лекокрило,
а ръцете ми те милваха нежно с разкошното.
Плача горчиво за теб, мило,
колко тъжно е това там далечното,
откъдето и да го погледнеш, е неизмеримо,
но ни запазва послание от съдбоносното.
През времето жадуването не се е сринало,
а напротив, отново е от най-силно, опасното
и там в безкрайното не угасваме безсилно,
а дори си запазваме място в най-невероятното...
© Светлана Тодорова All rights reserved.
