ПРИКАЗКА

Облян от топла светлина,

отворих поглед към света.

Полегнал бях под кичест дъб

със гледка към омаен връх.

Гора край мен в тишината оживя

и в нея проследих приказна сърна.

Под купол от милион звезди

горско царство тук се съживи.

Създания, облени в светлина,

празнуваха в таз` горска тишина.

В поле от сини детелини,

там седеше приказна жена.

И танц от златисти пеперуди

главата ú красеше във нощта.

Омаен поглед,

взор спокоен,

посреща странника у мен.

Ръка подаде,

глас пророни:

„Добре дошъл си ти при нас!”

Кой вълшебен епос

с живот ви тъй дари?

Каква е тази магия,

показала ми вас в зори?

И вдруг проблесна силен лъч.

Обля безкрая в светлина.

Очи затворих

и с ръка закрих.

Но чух и глас.

Прошепна ми:

„Хайде ставай!

Тук съм аз!”

Очи отворих.

И разбрах.

Сънувал бил съм,

сънувал бил съм аз.

На този цветен сън

аз художник станах,

но не с бои рисувах ,

а с късчета забрава.

И художникът

до свойта муза

тихо се пробуди.

Целувайки я, той

щастие събуди.