Приказка
Аз бях Червена шапчица, ти - бе вълкът,
отказал ме от правилния път...
Аз скитах по пътеките трънливи,
незнаеща въобще къде отивам.
Ти чакаше на края на гората,
приготвил си ракийката с салата,
облизвайки се - вкусната вечеря
съвсем самичка тебе ще намери.
Не чака даже дума - беше гладен,
един такъв свиреп и безпощаден.
От мен остана шапката червена
и гордост безвъзвратно наранена.
Но, вълчо, искам нещо да ти кажа!
Все някога и теб ще те накаже
един ловец, дочул гласът ми тъжен.
И с него ще се смеем после дружно,
докато пълним с камъните там, където
по принцип (уж) стои във теб сърцето.
По принцип! Ако имаше сърце...
Ти нямаше! Но както и да е...
Накрая Аз с ловеца ще вечерям,
а твойта кожа долу ще постеля -
пред топлата камина.
Вълчо - тва е.
Разменяме си ролите със теб
накрая...
© Деница Ангелова All rights reserved.
