Приказка за деца
Решил си да се спреш -
умората е вкаменила стъпалата ти.
Тежат ти крехките хартиени пера
и паяжините в перата ти.
Подострените им забити оси прокървяват.
Мастилото напълва локвата зад теб,
която днес наричаш сянка.
Затичано напред -
изтича времето.
Не чака.
Не си се влял в реката му.
Ръката му се удължава, но
от досега му с тялото ти
се строшава.
Не Слънцето пречупва залеза,
а залеза огъва него.
Сърцето му тупти напред,
а ти дочуваш само глъхнещото ехо.
Отчаяните ти очи затварят своите клепачи
и плахо плачат в мрачината
на света си.
Страхът удавя всичко във вината си
и бавно задушава светлината.
През кухите ти вени преминават само крясъци -
кънтящи в пещерата на главата ти -
влудяващи.
Около теб е нощ.
Около теб е сън.
Около теб е тишината ти.
Не виждаш вече сянката си,
ала знаеш -
тя те наблюдава.
Гледа те отвсякъде.
Разядените форми на реалността
ѝ позволяват
да създава
каквото пожелае от сюрреалистичната си мисъл -
въображаема, нематериална -
материалност.
Губиш осезаемост за истината.
Вече нямаш власт над нея -
тя те притежава.
Малките ѝ паяци
обвиват зрението ти безмилостно
и разиграват всичките ти несъзнателни
потиснати видения.
Завесите са спуснати
навсякъде около теб.
Театъра не е престанал,
а драмата те е опиянила
до комата на твоето съзнание.
Във цикъла на безсъзнанието се въртиш,
въртиш,
въртиш...
СПАСЕНИЕ
Луната те примамва с огледалото си.
През дървесата виждаш да проблясват
слънчевите зайчета
във бяло -
играе си с душата ти
на знаци.
Цяла нощ се гониш с тях и ги преследваш,
но добронамерено.
Детската им криеница те завзема
и насочва концентрацията ти.
И ето -
неусетно
е дошла зората.
Слънцето разкъсва булото на тъмнината
със ръцете си
и бавно се подава над дърветата.
Прокарва пръстите си през илюзиите
и изпепелява паяжините на мъката.
Размръзнатите ти нозе
усещат пътя си.
Не спирай никога
да бъдеш влюбен,
чуваш ли!
© Северина Даниелова All rights reserved.
