Приказка за красотата
ПРИКАЗКА ЗА КРАСОТАТА
В далечно село, сред цветна градинка,
къщичка отдалеч се белее.
Сред божури, теменужки, латинка -
мома хубавица там живее.
Няма момък навред в цялото село
по тази мома да не копнее,
за хубостта ù далеко-далеко,
през девет села, песен се пее.
Идват момци с гарван перчеми,
яхнали атове - огън-жребци.
Идват момци нежни, русокоси,
с метличини сини, светли очи.
Видят момата- дъх не им остане.
Кое по-напред те да похвалят.
Молят я - жена да им стане,
звезди от небето готови да свалят.
Дойде момък и зпочне да хвали:
очи - маслини, снага-топола,
косите - черни, ръце - тъй бели...
Слуша момата, поглед забола.
Повдигне очи, погледне го право,
погледне го право с поглед тем'нужен:
-Иди си, момко - по живо, по здраво!
Мъж като тебе не ми е нужен.
Редят се момък след момък - напети,
силни, здрави - мома не ги иска.
Сърцето моминско по тях не трепти,
а скрита мъка си тя подтиска.
В цялата област за нея едва ли
момък ще се найде тъй достоен.
Другоселец градинката взел да хвали,
спрял пред оградата ù доволен.
- Какви разкошни цветя разцъфтели -
каква китна, чудесна градинка!
Лехи подредени - като дантели,
като истинска цветна картинка!
Мома се засмяла, очи заблестели:
-Искаш ли жена аз да ти стана?
Тя протегнала ръцете си бели
и мъдри думи тогава казала:
"След време снагата ми ще натежи,
кожата ми - бял мрамор - ще повехне,
косите черни - сняг ще ги заскрежи,
в маслини-очи блясък ще секне.
Кръвта ми от устни и червени страни -
тревоги и грижи ще я изпият,
славата за хубостта ми ще отшуми -
годините ми ще я затрият.
Трудът е този, който краси човека
с хубостта, която е вечна.
Жена твоя аз ще стана и нека
обичта ни да е безконечна.
Така завършва таз приказка стара
за мома - незнайна хубавица.
Поуката - вярвам - всеки разбра я
от вас, мили ми, сладки дечица.
© Анка Келешева All rights reserved.
