Приказка за лека нощ
ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ
Помня преди десет или повече от сто години,
че на прозореца ми умираше ангел.
Очите му бяха затворени,
ала влажни, сякаш съвсем скоро бе плакал.
Аз отметнах завивките,
усещах, че от дълго време ме бе чакал.
Да имах само копринена кърпичка,
за да попия болката, която със себе си бе отвлякъл.
Тогава бях малка,
та за мен черното не беше бяло.
Просто се повдигнах на пръсти,
та да го целуна по челото не веднъж ранявано.
Той отвори очи,
по-бели и от луната навън.
Макар и уморен, спря моята милувка
с два пръста пред устните ми без звук.
Ангелската любов е преходна.
Те не обичат две или шест души.
Те обичат стотици хиляди,
ако не и целия свят дори.
Ала аз бях дете
и почувствах бод като от малка игла.
И не само, че не го целунах,
ала и му обърнах гръб – нека умираше сам.
Съжалението излетя като гълъб отвътре,
през прозореца навън.
От очите на ангела текнаха сълзи
като пурпурни дъждовни капки досущ.
Легнах и се мятах в кошмари цяла нощ,
без да изтичам при мама за помощ.
На сутринта на прозореца ми нямаше ангел,
нито дори следа от пух.
Единственото, което зърнах за миг,
бяха две големи като сърца капки кръв.
© Габи Кожухарова All rights reserved.
