Приказка за момчето и реката
Тя бе млада и тиха река,
шумоляща сред стволове стари,
той пък строг, но дарен с доброта,
ала носещ все чужди товари!
Тя течеше тъй нежна и стройна,
оживяваше всичко навред,
той се трудеше с ударност бойна,
вечно морен бе, вечно зает!
Тя не бързаше никак, а бавно
си протичаше ден подир ден,
той бе все тъй забързан, безславно
буташе делника сив и студен!
Но в един слънчев ден край реката
момче отиде да носи дърва,
и веднъж стъпи той във водата,
и човек в миг се влюби... в река!
Тя бе още тъй стройна и нежна,
и несетила чуждия взор,
той пък плах, със усмивка небрежна
и стремящ се към нов кръгозор!
И така слънце грееше силно,
той нагази в дълбоки води,
а реката обгърна го милно
и ледът най-дебел се стопи!
Тя за миг сякаш стана огромна
и рушеше без милост и ред,
беше кротка преди, животворна,
сега давеше всичко навред!
Ала даже стихията властна,
дето всичко красиво отрича,
се смили над младежа безстрашен,
защото беше от нея обичан!
Тя го хвърли на бряг пуст, безлюден,
там далече бе той от света,
и младежът, самотен и влюбен,
в стих красив си спаси любовта!
Той написа поема прекрасна,
там възпяваше свойта река -
мила, нежна, добра, но опасна
обич в миг сътворила сама!
Ах, реката бе някога малка,
беше тихичко, кротко дете,
но съдбата жестока и жалка
ù подари удавеното му сърце!
Тя израсна със бурен възход,
а пък той - нежелан, неприет -
бе създал от реката потоп,
а пък тя от момчето... поет!
© Любимата All rights reserved.
