ПРИКАЗКА ЗА МЪРЗЕЛA

        И ОЩЕ НЕЩО

Някога във замък стар

живял щастливо и богато

мъдър и обичан цар,

раздаващ щедро свойто злато.

Избавил от налози

виждащия глад,

а данък плащал този,

считан за богат.

На бедния човечец

давал той дори,

за помощ каждий месец

достатъчно пари,

с които да живее

без да се налага

да труди се и сее

и пот за тях да влага.

Та щастие и мир

във царството царели,

устройвали си пир

без поводи и цели.

Музика навред звучала,

величали вече царя:

„Да живее вечност цяла

и помага господарят!”

Пропити от влага

къщички скромни

израсли веднага

в палати огромни.

Сит година време

бил селякът, оти

хапвал, пийвал, дремел

или слушал ноти.

Но житото резервно

видяло своя край,

запитвали се нервно:

 „Какво ще да се прай?”

Никой не засял

зрънце във земята,

а готово ял

с царската заплата.

Надявал се всеки,

че тази заплата

ще взема во веки,

но веч и в хазната

на зле са нещата.

Затюхкал се тогава

и техният водач:

„Нали им щедро давам,

а пак започна плач?”

За миг отново той

издал закона строг:

„Относно тоз развой

ще плащат пак налог!”

Пак е бедният наложен

с малък данък, равностоен,

а от някой по-заможен

се изисквал даже двоен.

Скочили да негодуват

срещу царските повели,

да ги хокат и ги псуват,

бунт дори да вдигат щели,

но пред тях излязъл мъж

и започнал да говори:

„Той помогна ви веднъж

и врати за вас отвори,

ала с мързела си явно

ги затворихте самички.

Призовавам незабавно

да засрамите се всички!

На полето отидете,

в работилници ,гори

и за хляба работете,

ако трябва до зори!”

След думите горещи

народът осъзнал,

че тоз човек насреща

е прав и го разбрал.

Навели си главите

и тръгнали към къщи,

поука взели всите

и никой се не мръщел.

На следващия ден

излязъл на балкона

и с вид озадачен

съзирал царят фона.

Сечали във гората

няколко дървари,

засявали полята

хора млади, стари.

И чукове звъняли

на майстори ковачи,

стада навред пасяли,

запрегнали орачи.

Щастлив от тази гледка

си рекъл царят тихо:

„Разбраха в крайна сметка,

че леж и ахо-ихо

главите им затриха.”

Царувал той достойно

до смъртния финал

и царството спокойно

на син си завещал.