Приказка за растежа
Във стаята фикус израства,
високо изправя листа.
До него, в златиста окраска,
езиче - навело глава.
Говори той с лека насмешка:
"Ти, долу, пълзящ и сакат,
на флората някаква грешка,
без никаква полза си, брат.
За хората що си направил? -
На мравките даваш им път.
Изправен, аз виждам морави,
беседката, детския кът.
Листата ми, толкоз красиви,
създават уют и покой,
а твоите с пода се сливат
изплезени, в летния зной."
Езичето с думи се брани:
"Напразно подемаш спор нов.
Листата ми лек са за рани,
за туй ме отглаждат с любов.
А твойте - за сянка не стават!
Какво, че красиви били?
Я стига в снага си наддавал,
че паднеш ли долу - боли!"
Но фикус съвети не търси.
На вис до тавана опрял,
стъблото от корен се скърши
и в хола се просна в ръст цял...
В живота си всеки избира:
дали, устремен, да расте
или, от земята взел сила,
да радва света до стоте.
© Иван Христов All rights reserved.
