Приказката на пустинята

• 304 –

Ромоли пясъчното море,

сякаш кристал ясен звъни.

Смелите навътре коварно зове

сирена пустинна, може би . . .

Остра черна перка пори

проблясващи кадифени равнини.

Заровено чудовище се бори

от камъка да се освободи. . .

Унило лъч го позлатява. . .

Далече, в страна прекрасна

мислите ми отнася тогава,

към хубавото, магия опасна.

Не, не съжалявам, но зная,

че вярвам отново в лъжа.

Проумял най-после накрая

колко е коварен света.

• 305 –!

Духът на пустинята прогърмява.

Тупка под земята огромно сърце.

Изпъква и внезапно приближава

чертата между пусти земя и небе.

Сред оранжевите пясъчни езици,

разлети в необозримата синева,

се очертават островръхи редици

на настръхнала каменна войска.

Навяват и ужас и възторг

свъсени страшни зверове и войни.

Застинали сякаш в размисъл дълбок,

полузаровени, физиономии огромни.

Непоколебимо пътуват богоизбрани

през търкалящите се векове.

Полухора, полукамили, полутитани,

тръбейки с хоботи-носове.

Горящи очи нагоре устремили,

чела напукани и сбръчкани уши.

В мастилените сенки се укрили,

висят мистично в залезните лъчи.

Гигантски слон е самотно застинал,

зад жирафи, уплашени от нечии следи.

Там чудовищен крокодил е преминал

и ето го, дебнещ, в пясъка лежи.

Остроглав великан заобиколен

от кубета-чела на черни вулкани,

от пясъчното злато ослепен,

с ръка към непонятното мами.

Разстила се горе Великият път. . .

Извежда до прародината-звезда.

Но не тялото тленно, само духът.

Призовава обратно – към дома.

Откъдето тайственно зовящо,

съзнание необхватно ни следи.

И чудеса неспирно творящо,

след живота ще ни приюти.

• 307 –!

В пръски пясъчни обвит,

сред дим от жълта жега,

дреме сфинск от погледите скрит,

сред слава на отминала победа.

Наполвин жив, наполвин вкаменен,

много преди човека да се появи,

царствал над света, сега променен,

в ден уречен ще се съживи.

Ще заговори с музика, не с глас.

Прастарият език, всеобщ и разбираем.

Без думи ще внуши у нас

смисъла на висшето недосегаем.

Ще слушаме разкритията занемели,

като опитомени диви зверове.

Мястото си сред вселената прозрели,

в посланията на отминалите богове.

Животът мит е само мимолетен,

оплитащ ни със страсти светски.

Задъхано прелитащ неусетен

към старостта от дните детски.

Но всъщност кои сме ние,

осъдени да бъдем тъй кратко?

Къде отиваме Той ще ни разкрие

и пак ще заспи, усмихнат сладко.

Велик, засипан, полуразрушен,

грамада случайна сред пустош дива.

Към бъдещето, неумолимо променен,

без нас той ще отмине мълчаливо.