И ето – приказката свърши...

Финал и проза... нищо лично.

И вярата във мене се прекърши

за годините ми някак нетипично.

Корицата, след страница последна,

окъсана и стара легна в скута.

Над очилата тъжно ме погледна

и издъхна само след минута.

В прозорците и тъмно, и студено,

в унисон с отлитналата зима…

С чело в стъклото запотено

надничам вън дали те има?…

Отиде си… и сякаш е нормално…

очаквано е сякаш много време,

но приказката свърши малко странно –

не трябваше ли принцът да ме вземе?!…