Живота се изнизва бавно и гладна вика го смъртта. С очи изпива тялото му хладно и чака зажадняла за кръвта... Ала той е твърде слаб да проумее, твърде уморен е да живее… И приема офертата с усмивка, надига чашата, с отрова пивка... Очи отворени, но пусти, ръце отпуснати и слаби, пресъхнали и посинели устни, да остави бележка само забрави... Откриха го час или два по-късно, закараха го в болницата бързо. Промиха тялото му мръсно и смъмряха го всички дръзко... И взе че оживя горкия! Изкараха го от съня небесен, за да живее пак във немотия, да продължи по път, покрит със плесен... Едни подскачаха наляво и надясно. Щастливи бяха да го зърнат! А той лежеше и говореше неясно, предпочиташе в съня му да го върнат... Иронията на съдбата докара го дотук, да иска повече от всичко свойта смърт, Но онези хора премазаха мечтата му със чук И задължиха го да продължи по житейския си път... Път обаче нямаше, а само скали! Стръмни и хлъзгави, залъгващи го да се заизкачва. Щом тръгна, започна да вали и видя как смъртта отдолу го очаква... Но вече бе по силен и свободен, имаше своята цел във живота... Реши, че за смърт все още е негоден и прие върха за своя квота!