Изненадах нощта над изящната котешка лапа
с реверанс на момче от града на разбития юг.
Забелязах в света, че тъгите интимно се хапят
под оформен от нашите драми и болести звук.

Пепеляшка върви към познатата тухлена сграда.
Оковани са дните на нашето мило и бодро добро.
Днес моралът ни спи! Той е в луда човешка обсада!
Над главите ни бди ли познатото мъжко Око?

Разсъблича се тя... Няма как да избегнем сълзите.
До момичешко тяло си ляга ужа̀сен пиянски търбух.
Той докосва плътта... Днес пустосвам полека бащите.
Пепеляшка присвива очите – очи на отиващ си дух.

Онзи мъж се облече – бельото, съдрана жилетка.
В усмирителна риза мечтата ѝ детска расте.
Самоуби се звезда. Не понесе бруталната гледка.
Вече нямаше нищо. Пепеляшка не беше дете...