Проговорилият камък
Наблюдавал ли си утринния хлад,
когато слиза в синята безмълвност
и във шепите артритни на града
разсипва първозванната си мъдрост?
А пътят му – опашка на дъждовник –
завива край дюкяна с плътни щори.
И толкова е жив – самотен бродник –
че би могъл дори да проговори,
за да ти разкаже, как се е родил
в покрайнините и по воля Божа,
в часове, в които първите петли
дерат на мрака люспестата кожа.
Шосетата блестят, асфалтът мокър
изпод маркучите издиша нега.
И край стените със олющен цокъл
промушва слънцето лъчи през него –
покрай реката – да прескочиш пътя,
до моста после да завиеш вдясно
и как в росата косове се къпят
да видиш. Гледката е тъй прекрасна –
та чак боли, когато дишаш. И ням –
човек не си, ни звяр, ни птиче,
а само къс безформен, тежък камък
от който скулптор няма да изсича
барелеф или пък надгробна плоча,
едно природно безпредметно нищо.
И хладината със езика си обложен
облизва те и кротко те разнищва.
Това е утрото – напъпило и свежо –
и като дъх под ризата се свлича,
и е красиво толкова, и нежно,
че няма начин как да не обичаш.
© Валентина Йотова All rights reserved.
