Когато пак нея видях,
Косата чер стана,
Старост у греха настана,
Нея отдалеком зовах...
Обърна се тя с искрящ поглед и побелели коси
У слънчевий парк тишината се запали, поглед в нас впи!
Не угасна и през февруари...
Тя със страх ми прости, за разлика от мои другари!
Защо те е страх от мене пак,
Времето не лекува ли рани,
Но щом от мен рана сторена, що душата храни,
Не се върна наший влак!
Не тъжи, винаги съм бил тука,
Винаги во тебе, в мрак и непрогледна светлина, съм намирал пролука!
Загледай се у мое лице,
И ще усетиш утихналото за теб сърце,
Що носеше ме на ръце до тебе -
Ах, бях полумъртъв от любовно бреме!
Зароди се мрачний вятър низ под шумата,
Да направи път на прохождащите ми крака -
Сърцето яростно мен назова "зима изпусната"
И проходих сам от тъга!