Прокълната
Унесена във своите си мисли
забравих да посрещна изгрева,
да се порадвам пак на тази безметежност,
на нещото, което е напълно независимо!
Прегърната от облаците черни
на своята безпомощност
забравих да целуна вятъра,
а можеше...
Загубила в очите си усмивката,
която утрото на прага ми оставяше -
сега я търся, ала късно е...
отиде си и тя със тебе...
Поглеждам пак прахта в нозете си
и казвам си, че е безнадеждно
да ги протягам пак напред ръцете си,
когато във краката ти оставих гордостта си!
Умира всичко що душата ми копнее!
Не търси вече първото причастие,
че то от търсене не ми остана време
за последното... да се помоля!...
© Катя Конова All rights reserved.
