Прошепвай ми до будност на зеница
Когато се изтегна като котка,
нощта със изкривения гръбнак
и локвите по спуканите плочки
побраха всички паднали листа,
минаваше надеждата ми чужда
под голия фенер като мъгла,
а моите преситени заблуди
не искаха послушно да заспят.
А аз заспивах гола като камък
и празна като негово сърце...
Какво сънувах, тъй и не разбрала,
надеждата ми пляскаше с ръце.
Какво сънувах, Бога ми - не помня!
Единствено си спомням,че валя,
завиваха ме капките огромни
със някакви мастилени петна.
Което съм укрила премълчано,
което и пред тебе не признах,
и хвърленото във вода през рамо...
дъждът изпя с нахалния си смях.
Прошепвай ми до будност на зеница,
че тебе да сънувам бих могла
с надеждата - сърце на гълъбица,
измътило от камъка душа.
